Вечером

Снисходит вечер, сумрак ближе,
но всё же остаётся свет,
ночь день на ниточку нанижет,
сожмёт в объятьях силуэт.

Под вечер распуская косы,
прозрачную вуаль надев,
серебряные выйдут звезды
со взглядом золотистых дев.

И будет таять день неспешно,
без сил, белёсой полосой.
А ночь его баюкать нежно:
поспи и отдохни со мной.

Привечер

Припада вечер, притъмнява,
но все пак светлина остава,
денят с нощта се запознава
и нежно той я обладава.

А тя, разпуснала коси,
обвита във воал прозрачен,
със сребърни, блещукащи звезди,
приема го със поглед злачен.

Той бавно в нея се стопява,
отдал последни сили,
тя свойта нощна песен му запява,
поспи и почини си мили.

Марина Димитрова