Мой отец

Всегда один, скитался на чужбине...
И шёл в село, когда пойдут снега.
Играя в кости под вино в графине,
Сидел в пивной, глядел на берега.
Всё ветра ждал. Ветра давали силы
ему во снах... Как будто в ледоход
по Янтре в марте брёвна приносили
надежду новую, что таяла, как лёд...
Он вновь искал то хлеба, то удачи
в чужих краях... Но что-то не везло.
Таким остался в памяти ребячьей
на паре жёлтых снимков под стеклом.
Сегодня мама вспоминать не хочет,
но добрая её душа скорбит.
А время - бессердечно камень точит,
стирая всё. И вековой гранит.
Мальцом был я. Отца нет и в помине,
но помню я, скитаясь по земле,
что искупить его вину - мой долг отныне,
ведь матери нуждаются в тепле.

Баща ми

Един, самотен вик, се блъскал по чужбина...
А в ранна зима идвал в село със снега.
Там, в кръчмата, със зарове и черно вино,
търкалял дните, гледал жадно към брега.
Очаквал оня вятър, белия. Пътувал
в съня си...Сякаш дънери отсечени
над Янтра ледовете в март се втурвали -
надеждата му нова. И обречена...
Пак тръгвал щастие и хляб да търси
по чуждите земи... Не бил с късмет.
Такъв го знам на снимките, опърлени
от времето: останал нейде на гурбет.
Днес майка ми не иска да си спомня,
но нейната добра душа сама скърби.
Там времето - един безчувствен хромел,
премила всичко. И не всичко може би.
Баща си не запомних. Малък бях, но
днес трябва да изкупя бащина вина.
Ще се завърна ли от пътищата прашни?
На майките е нужна млада топлина.

Йордан Атанасов